Спомен
Разплиташе коси в прозореца Аврора,
пробола със усмивка светла тънките пердета.
Кафето беше с вкус на нощната умора,
която от съня безсъниците не разплете.
Денят повлече крак по мръсните павета,
подет от прилива на многоликото гъмжило.
И само във очите тъжни на поета
разцъфналите кестени се впиха като жило.
И спомени побягнаха като на лента,
от някакъв далечен Май със къдри на момиче.
Запомнил бе до цвят и аромат момента,
как той стои под кестена, а тя към него тича...
И от спомена мъничко късче се стече,
по сухата скула, гравирана с бръчка дълбока.
Светофарът замига зелено. Пресече.
И бавно закрачи във някаква своя посока...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
Прекрасен е стиха ти , Димитър!
