Спомен
Моят син мери времето с тънки крачета
по пътечка, наречена ден.
Бяга утрото, моето пладне е вече,
става сянката равна с мен.
Натежават лозниците вече
и далече, зад равния цвят на гората,
ехо носи кукувичия вик.
И се сменят луните и дните.
С есенно босо стъпало идва денят.
В пръстени съдове есенчета греят,
по Димитровден плахо слънце в съклата наднича.
Под старата круша татковия шал ще наметна
и ще чакам времето - златна пендара,
да легне в старата ракла.
......
Рано е за късия ден. За димитровчетата още е рано.
Под крушата, расла заедно с мен,
моето малко момче от пчелите побягва.
© Мая Тинчева All rights reserved.
