СПОМЕН
Мое родно село, с уличката съща,
дето все ме води в бащината къща!
Там невинно детство
с трепет ме прегръща,
волнокрила младост в спомени се връща...
В уличката тъмна, под върбата стара,
с първия любим до късно си шептяхме.
Знаех, после вкъщи
мама ще се кара,
но не се откъсвах - тъй щастливи бяхме!...
Накъде замина оня снажен момък?
Все тъй ли е хубав... или побелял е?
Няма вечна младост,
нито вечен пламък...
И той като мене, вярвам, остарял е...
Ах, да може само час да се повтори!
В уличката малка - да си поговорим!
Вратнята безшумно,
леко да затворя...
Ех, ти, спомен късен - рана ми отвори!
© Славка Любенова All rights reserved.
