СПОМЕН
СПОМЕН
Паметта на устните е твърде къса.
Разрових старите писма на спомена.
Защо ли ми е нужна пепелта?
Дано изваят от праха ни чаши
каменни.
Потърсихме сред клоните стреха.
Оплетохме си дом от нишки звездни.
Откъснахме най-нежните цветя.
В косите ми заплете пак звезди…
неземни.
Възкръснала кръвта ни закипя.
Опари дланите, затоплени от пряспа.
Душата-птица, луда... полетя!
Остави шепа красота...
в очите ни.
Докосна ни потайно любовта.
Отрони мъничка сълза в зениците.
И някъде дълбоко в мен, сега
една тъга струи...
Заключена!
04.2007г.
© Василена Костова All rights reserved.
