May 5, 2011, 9:43 PM

Спомен изстинал 

  Poetry » Love
601 0 0

Единтвена моя, любовна писалка,
аз казвам ти сбогом, краят почука,
обичта ми, много барут и запалка...
любовта ми вече спря да бълбука...

Нови пътеки пред себе си виждам
и вървя по-достойно от вчера,
нито обичам, нито завиждам...
нито очаквам от тебе вечеря!

Нито треперя в нощи на жажда,

нито очаквам твойта утеха...

твоята снимка дори не поражда
миналото ми в една десета!

И защо си толкоз непозната?...
Аз никога не ще се питам вече,
ти бе русалка, толкова ината,
гледайки те някак отдалече,

мигът не знае свойта вечност,

затуй за двама ни е веч умрял,

отиде си в далечната далечност,

отидох си угаснал, не пламтял.


Ключът бе в теб, сега го няма,

не е игра за мен и теб това,

и вярно е, дори да бяхме двама,

не бих обичал като теб жена!!!

 

© Любослав Костов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??