Споменът на уличния пес
Отвори ù! Тя те чака отдавна пред прага –
боса, с устни безкръвни от дълго мълчание,
тя не плаче, към звънеца ръка не протяга,
тя е сянка, стон на ехо, вик и миг разкаяние.
Там, във тъмния вход я подритват младежи,
и на ти ù говорят, все едно я познават,
само кварталният пес я гледа с копнеж
и за поздрав кална лапа отдалеч ù подава.
Понабръчкани лелки, с препълнени мрежи
я оглеждат с досада, с неприязън първична,
отминават я бързо, после имат вляво бодежи,
пият хапче и забравят, че и те били са момичета.
Отвори й! Лятото свърши, вън е есенен хлад,
тя е дрипава, с цвят на залез са белите дрехи,
а в косите ù глъхне спомен за див водопад,
тя е жадна, има нужда от ласка, от тиха утеха,
има нужда от дума, от ръката ти силна до нежност,
от усмивката твоя – стряха за гълъб самотен
има нужда от капчица сън, разпилян и безбрежен,
има нужда от поглед един и от вярна посока.
Отвори ù! Аз заключих след нея със сто катинара
и не искам дори да помисля за очите ù огнени.
Не оставяй любовта ми да изтлее пред прага ти,
след години само кучето нейния дъх ще си спомня.
© Даниела All rights reserved.
