Спри ме!

Гара малка, в края на безплодна нива,

потънала в свенлива, блудкава мъгла. 

Перон очаква тъй нечакан влак в нощта,

за гара светла, уж по-малко сива. 

Един единствен пътник има, сам!

С поглед просълзен, в сърцето му надежда!

Времето е спряло и все назад поглежда

и се моли, че ще дойде някой там! 

Влакът ще го отведе към следващия ден,

но на бога той зове се, да остане днес до края!

В замръзнал ад е, ала все едно напуска рая!

Победител заминава, но е сякаш победен. 

 - О, ти, живот, где тежко се живееш,

кажи, кому e нужно аз да ходя там  де нищо се не знае?

- Аз искам да остана тук, а ТЯ в прегръдките ми да ухае!

Но да застанеш ти пред мен, не ще посмееш!

И мислите му в танц със спомените стари,

времето минава, часовникът тиктака,

един единствен пътник чака,

а в него като въглен мъка пари!

Ето че пристигна вече влака!

Със сълзи на очите вътре той качи се

и пак надежда в сърцето му роди се,

че на следващата гара ТЯ ще чака!