Захапала съм своя срам
като предъвкана обувка.
Не мога левче да му дам.
Душата вятърът усуква.
Червилото се изчерви -
тежи във дамската ми чанта.
След мене просякът върви,
с очи, преплували Атланта.
А в джоба ми проплакват пак
нестигнали за хляб монети.
Да му призная ли? И как?
Срамът във гърлото ми свети.
© Мария Панайотова All rights reserved.