Къде сте, острови далечни
                                    с високи, неми брегове?
                                    Къде сте, вечери чудесни
                                    от мойте детски светове?

                                    Елате да подгоним здрача
                                    там, дето Вятърът е спрял!
                                    И дето Месецът прескача
                                    на дядо гробът запустял…

                                    Но вас ви няма от години.
                                    И може би – от векове…
                                    Ах, мои – рицари могъщи!
                                    Ах, мои детски светове!

                                    Отидохте си безвъзвратно
                                    по релсите, със оня влак,
                                    далече някъде, където –
                                    заспива падналият сняг…

                                    Далече някъде, оттатък –
                                    сред цвят и мирис на липи.
                                    Там, дето Залезът е кратък,
                                    а Вятърът почти не спи…

                                    Додето – моята китара –
                                    забравена сега мълчи…
                                    Но чака песничката стара
                                    отново пак да прозвучи!..