Среднощни размисли на една шизофреничка
I.
Какво бих дала аз за Любовта?
Знам, всичко е лесно на думи.
Но щом дойде болката в гръдта
започват да валят куршуми.
От страх, от гняв, от безнадежност,
самотна, свита на кълбо.
Забравила за всяка нежност,
всеотдайност, доброта, любов!
И наранена я отричаш
край себе си стени градиш.
Дори в омраза се обличаш
със мисъл да се съхраниш!
А резултатът е различен –
загубваш себе си, уви.
И вместо цветно да обичаш
Животът черно-бял върви.
II.
Какво бих дала аз за Любовта?
Любов ли? Аз не я познавам.
Не става дума тук за суета
Коя е тази? Съжалявам.
Не мисля аз, че съществува –
красива, искрена, и вечна?
Аз също дълго сън сънувах –
и даже вече ми е смешно .
Уж всички умни сте безкрайно,
а вярвате на куп лъжи.
Чак плашещо и доста странно е,
как в плен вековен ви държи.
Станете и се събудете!
Заблуда дяволска е тя!
И ако днес го разберете
Животът ще е лекота!
III.
Какво бих дала аз за Любовта?
Примигвам, плахо се обръщам.
И още мокра, мръсна от калта
очи затварям и отвръщам:
О, тя боли! Заради нея
летях високо и почти
умрях. А ураган вилнее -
студ, мрак, без път съм, без мечти.
А можех още да се рея
в простора волно като птичка.
Ала фалшиво да се смея,
избрах да се пребия истински.
Какво бих дала аз за Любовта?
Едно-единствено, едничко.
Светкавица премина през дъжда –
о, Tя боли безумно! ВСИЧКО!
© Светлето All rights reserved.
