Среднощно
В небето тъмно тази нощ звездици не блещукат.
Луната някъде пътува, отсъства, навярно и тъгува.
Дори и вятърът притихнал, листата си шушукат.
Тя само трепка в мен, надежда съществува,
макар, че точно в този ден сърцето ми ревнува.
Питам се защо? Душата е свободна, волна!
И нека да лети, да е щастлива, а мен да не боли!
Не е ли болест ревността? И аз ли болeдувам
такава болест? Нима и аз ревнувам?
Свободен всеки във съня си заспива и сънува,
а сам избира любовта си, дали да съществува.
Но в тази среднощна тишина, когато съм самотна
не ревност, а тъга душата ми раздира.
Цигара, втора, трета и пак не ми се спи.
Но вече не боли... някак се привиква.
Луната някъде пътува, отсъства, навярно и тъгува.
Дори и вятърът притихнал, листата си шушукат.
Тя само трепка в мен, надежда съществува,
макар, че точно в този ден сърцето ми ревнува.
Питам се защо? Душата е свободна, волна!
И нека да лети, да е щастлива, а мен да не боли!
Не е ли болест ревността? И аз ли болeдувам
такава болест? Нима и аз ревнувам?
Свободен всеки във съня си заспива и сънува,
а сам избира любовта си, дали да съществува.
Но в тази среднощна тишина, когато съм самотна
не ревност, а тъга душата ми раздира.
Цигара, втора, трета и пак не ми се спи.
Но вече не боли... някак се привиква.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
!!!!!(6)от мен
