Разправят колко им тежа
откакто съществуват.
Те вярват в своята лъжа.
Говоря им. Не чуват.
Отглеждам ги – деца.
Оставям да ме тровят.
Забравят техните сърца.
Умират. В мен ги ровят.
Нагоре гледат. И летят.
Пътуват. Идват и отиват,
и вярват – ще се преродят.
Едва ли! Няма да съм жива.
Е, как от пръст в пръстта
безпръстието ще ги храни?
Без почва, въздух и вода
живот у мен не ще остане.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Безжичен, някак не ми се получават, напоследък, опитите да общувам с дългите изречения. Или аз не внимавам в картинката, или не я виждам ясно, или се притеснявам, да не излъжа себе си и хората, че нещата са такива, каквито ги виждам аз. Включително и смешните. Затова си мълча и от време-навреме скопосвам нещо кратко. Колкото да не забравя идеята. Мисля, че... Да, обмислям го. Благодаря Ти!
...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
