Разправят колко им тежа
откакто съществуват.
Те вярват в своята лъжа.
Говоря им. Не чуват.
Отглеждам ги – деца.
Оставям да ме тровят.
Забравят техните сърца.
Умират. В мен ги ровят.
Нагоре гледат. И летят.
Пътуват. Идват и отиват,
и вярват – ще се преродят.
Едва ли! Няма да съм жива.
Е, как от пръст в пръстта
безпръстието ще ги храни?
Без почва, въздух и вода
живот у мен не ще остане.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Безжичен, някак не ми се получават, напоследък, опитите да общувам с дългите изречения. Или аз не внимавам в картинката, или не я виждам ясно, или се притеснявам, да не излъжа себе си и хората, че нещата са такива, каквито ги виждам аз. Включително и смешните. Затова си мълча и от време-навреме скопосвам нещо кратко. Колкото да не забравя идеята. Мисля, че... Да, обмислям го. Благодаря Ти!
...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
