Стара приказка
Често хълцам. И с вълци самичка се плаша.
А от тях нямам страх. Колко тъп парадокс!
С вино бяло, преляло от празната чаша
те преглъщам, насъщен стремеж към детокс.
Че отровен, греховен и зъл се оказа
онзи плод, цял живот дето с хапка ми взе.
Забранен, кръвчервен и пропит със омраза...
Уж любов, а готов чак до смърт да гризе.
Знам, измама е. Няма "живели щастливо",
вечно щом си на кон, а принцесата — пеш.
Щом си глух. През тензух щом цедиш придирчиво
всяка радост, щом краден е всеки копнеж.
Още век във ковчег от планински кристали
би държал ме — в мой бял и наивен балон —
да съм нежна и снежно-добра... Но едва ли
ти хареса принцесата, яхнала кон.
Ляв завой... Нов герой. Ех, Животе, почакай!
Все отвеждаш надеждата в грешен финал.
Там отвъд черен път пак ме тегли към мрака —
вятър див, сняг фалшив... И ръждив идеал.
Пред ловци, хитреци и кралици жестоки
днес не лазя. И пазя се сръчно със меч!
Още уча се... Случа ли пак на високи
чудни принцове, всинца ги пъдя далеч.
Не разбрах как живях все по твойте капризи,
как обичах... И тичах завой след завой.
Как те пиех. И криех в копривени ризи,
че от рани мълчани тлях зими безброй.
Но съм тук. Като струг ми оформяш самара.
Все отнемаш. И с кремък ми палиш звезди.
Равен дял си ми дал в тази приказка стара —
първи дъх, остър връх... И за вятър юзди.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
