Старецът
Сън ли или е наяве било –
сред неудачите свои
сам се напъхах в туй тясно ждрело,
пълно със змийски усои.
Старецът с раница, мащерка брал,
пръв ми спокойно продума:
„Синко, ти пo си от мен остарял,
що си се толкоз оклюмал?”
„Много ли искам – надежда троха,
смислен живот за двамина?
Ден за ден карам я, като във хан –
просто години да минат.”
„Щом си се спънал, дъха поеми,
забрави непоправимо,
право към втория опит вземи –
трети шанс няма да има.
Ерос щом прати ти порива нов –
малка светулка във мрака –
слушай сърцето! (Отказал любов,
прошка от него не чакай,
хладен, сиротен ще е твоят дом.)”
Казал таз истина гола,
той към високото тръгна пешком,
аз – със колата надолу,
в свойта кутийка, загърбил смеха.
Морфиус щом ме повика,
аз ще сънувам, че качвам върха
редом до него, старика.
© Владимир Костов All rights reserved.
