Старецът и детето

Сватбени камбани града огласят

и ангели невинни тихо им пригласят,

днес двама влюбени се женят

и птици незатихващи песни нежно пеят.

Едно личице сред другите се откроява

и с очите си всяко сърце завинаги пленява,

на булката детето се то оказа,

момиченце, осеяно от чудна невиждана приказа.

След сватбата тръгнаха през планината

влюбените към на младоженеца бащата,

помолиха при него да живеят

там, където дърветата прекрасно зеленеят.

Щастливо на детенцето лицето

озари на стареца сърцето,

където пламъче игриво заигра,

запалено от угасналата бащина искра.

След време идилията се помрачава,

изви се буря там, където слънцето изгрява,

разруши се свещения съюз съпружен 

след безвъзвратен скандал ненужен.

Утрото момичето само посреща,

без какво следва да се досеща,

във къщата е то оставено само

от майка си, изгонило непобедимо зло.

Зимата неочаквано дошла е,

незнайно до кога ще трае

тъгата в очите на детето,

причинило е грубост и държание нелепо.

Неговият втори татко,

живял с майката за кратко,

не изпитва към момичето нежност

и показва безмислена небрежност.

Сълза кристална внезапно се отронва

и от стареца всички предразсъдъци прогонва,

той към детето искрено подхожда

и през жизнения път духовно съпровожда.

Изгладнелите за топлина очи съзират

в стареца рамо, на което да се допират

след опустошителната гробна нищета,

пролетта напира, осеяна от великодушна доброта.

Неповторимата дъга след пролетния дъжд

заражда полъх към неистовата жадна ръж,

а момичето красиво прелестно съзрява

под опеката на този, който спокойствие след себе си оставя.

Мъдростта от сега нататък ще я води,

където и по пътя си да ходи,

и в сърцето непоклатим пиедестал се откроява

за стареца, чиято хармония никога не избледнява.