Старите къщи
Хоризонтът изтъня, като алена нишка,
и зората сякаш ù запали края.
Небето запламтя, заприлича на огнище,
от което старите къщи огньовете палят.
Чувам ги сутрин с птиците да говорят,
заслушени във северните ветрове,
през очите на самотните си покриви
оглеждат улици, баири, върхове.
Старите къщи! Сякаш са вплели
в земята своите корени,
и също, както мъдреците умеят,
скриват старост, болка и горест.
Луната с плавна походка наднича
през стените им сбръчкани,
нанизва в небето безкрайна броеница
от огнища, отдавна замлъкнали.
© Миночка Митева All rights reserved.
