Старият дувар
Стихнал е дворът. И слисан изглежда
старият сив неизмазан дувар.
Стълбове слепи в калта се оглеждат —
празни канджи на незнаен рибар.
Помни чакълът игри на ашици,
стъклени топчета - космос във джоб.
Жиците дремят във тихо безптицие.
Черният друм разоран е в окоп.
Само една необрана череша
свети мъждиво — забравен мигач.
Иде Задушница, плахо подсеща...
После окапва смирено по здрач.
Свиха годините в свойте посоки.
Тежки са. Трудно търкалят назад.
Дворът не се е смалил, но високи
станаха грижите в чуждия свят.
Дните се пръснаха — бяло глухарче...
Взе ги животът, бездушен лихвар.
Знаем къде да се върнем, макар че
все не намираме онзи дувар.
Иначе тук си е същото сякаш.
Циглите стълби напомнят, към Бог.
Пейките чакат на тях да почакаш,
в тебе замръкне ли пътят широк.
Дишат комините само наужким.
Къщите зеят със спрели сърца.
Залез — разпукана печена чушка,
сее из локвите нови слънца.
Пишат по жиците пак многоточие
два-три скореца с череши наум.
Само дуварът стои непрескочен —
край и начало на нашия друм.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
