Старият таван
Тук сякаш даже времето е спряло,
усукано във паяжини тежки,
а миналото тихо е заспало
в ненарушим покой, почти мъртвешки.
Отдавна крак човешки не е стъпвал
в прахта от спомените напластени
и тишината звук не е разкъсвал
във въздуха от застояло време.
И само нощем, щом домът заспива,
изпод гредите оживяват сенки -
откъм прозорчето луната дива
ги режисира във неземни сценки.
Над кубчетата дървени в кашона
отеква тихо детски смях далечен,
а доминото, пръснато по пода,
застинало е във играта вечна.
Отнейде хладен полъх разпилява
две пожълтели снимки черно-бели
и нечия безплътна длан погалва
лицата, по хартията изтлели.
Ала по изгрев призраците чезнат
и къщата събужда се навреме,
да чуе как от пазвите й нежни
изплаква с тънък глас новородено.
© Ивайло Динков All rights reserved.
