Разпадам се на пръски светлина,
опитваща се някак да нахлуе
през недопостроената стена
на някакво притворно остроумие...
И сигурно не ще ме утешат,
обгърнали се в плътно безразличие,
ни женствено-свадливата луна,
ни слънцето, ожарило зениците ми.
Не ме зарадва с нищо този свят,
изрядно бетонирал недоверието си.
Той няма с мен да стане по-богат.
А в него аз въобще не се намерих.
© Нели Дерали All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
