Стихиите във мен са нежност.
Във повечето утрини съм тъжен.
Че в нощите съм страшно непрегърнат.
В деня държа се някак мъжки,
По малки часове? Не питай! Дълги са...
Тогава я усещам тази липса.
Рисувам си картина от усещане.
Онези мигове, в които всичко
представям си на първа среща...
Протегнати ръце, сковали пръстите.
И трепети навсякъде по тялото.
Червеното по бузите от мисли, мръсни.
Опипващи - очите ми. Навсякъде...
А после? Ах, да знаеш само!
Как толкоз, нераздадена любов,
от никоя невзета,
цялата,
за теб ще бъде!
Доживот.
И знам, че ще вали в онази вечер.
Аз буря нося. Чаканият дъжд.
Стихиите във мен са нежност.
И никога не са едни и същи...
Дали понякога и ти рисуваш,
картините на страсти, замечтани...
Щом мисля все за теб, дали сънуваш,
възбудена, че адски си желана?...
Да, малко ми е тъжно. Драматично.
Незнайно как и нямам обяснение.
Ще пиша стихове, защото прозаични -
сълзите ми море са!
С вдъхновение...
Danny Diester
10.05.2018
Toronto, Ontario, Ca.
© Данаил Антонов All rights reserved.
