Стихотворение
Всеки човек е добър по душа...
Мама на татко се скара.
После татко протегна ръка
и котката подскочи от шамара.
После татко излезе навън.
А мама така ме прегърна,
че чувах сърцето и- беше насън-
червено, припряно и стръмно.
Вече беше натрупал снега.
Смелите зайчета по тавана
бяха притихнали- сложих дърва
и близна ме печката гладна.
Вънка татко сечеше дърва.
( И мислеше все за шамара.)
Мама все пак не издържа-
стана и наметна шала.
-Брей! - каза наш’та врата.
-Да, да! - стълбите бели.
Черните гарвани от плета
хвръкнаха с крясъци нервни.
Стигна до борчето, после се спря.
(Татко редеше дървата.)
Котката следеше с тишина
как Шаро със опашка маха.
Татко привърши, изправи глава –
очите му бяха премрежени;
в сърцето му- мама, иконата, аз,
нивата, бивола верен.
Мама пристъпи, вдигна ръка-
събори калпака му снежен.
Усмихна се татко- и аз!- засия,
прегърна я тихо и нежно.
Можеш да видиш- стоят и сега,
красиви като вероучение…
Всеки човек е добър по душа.
И обича това стихотворение.
© Петър All rights reserved.
