Стихотворение, надраскано с гвоздей
Защо не продавам фъстъци на някоя спирка.
Да търкам с парцала витрините, щом завали.
Да къртя асфалта със хилти, лопата и кирка.
И тъпо да гледам как в дупката хлътват коли.
Да дърпам маркуча във парка, подстриган през юли.
Да нижа хартийки по плажа на острия шиш.
Или да разнасям чувала със свежи марули.
Да мъкна багажа на полета Варна – Париж.
Да лъскам със шкурка до голо ръждата от моста.
А после дебело да мажа със блажни бои.
И да се питам какво да направя, че Господ
със хлебец и риба труда ми да удостои.
Да пълня с бетон и със вата панелните фуги.
И челяд да храня със хляб на свидливи крадци.
А виното Божие вече го пиеха други.
И други с черковните свещи строиха дворци.
А аз си постелих кашона в централния подлез.
Запях. И засвирих над своя бездънен каскет.
Защо беше всичко? Да дращят стената със гвоздей:
"Тук твори... но живя ли?... Един смахнат... Поет!"
© Валери Станков All rights reserved.
