Стихът ми е към слънцето обърнат
Все в свит юмрук аз любовта си стисках,
готова нежно да разтворя длан,
но нямаше кому и да я дам,
не бях любима никому, ни близка.
Дори и враговете си обикнах,
не се дораства лесно и до враг,
да мразя и до днес не зная как,
аз – слънчоглед – сред тръните поникнал.
Стихът ми е към слънцето обърнат,
а вечер към сияен месец, млад.
Врагът поне по-верен е от брат.
Дори и него с обич ще прегърна.
Не съм смирена, не простих. Разбрах –
от любовта ми само ги е страх.
И свалям ги доспехите полека,
че умори се рицарят. До смърт.
И пускам любовта да литне. Нека.
ще я последвам... за последен път...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
