Страхът ми е виновен
И ти ли ме мразиш и риташ, предателю!?
Навярно и на теб са вече досадни
бурите и мъглите, яздили пулса ми.
Имай милост, съднико!
Боли ме дори от твоите шамари
и от вълните, повторили всяко „защо”...
Знам.
Аз греша, приятелю.
Прости ми само, че съсипах покоя ти,
прости, че преброих всяка песъчинка
и пак между пръстите изплъзна се смисълът...
Какво си ми виновно ти,
че времето тече и не чака да скоча...
Страхът ми е причината, море!
Лумнаха огньове по лицето,
стопи се и прокапа небето. Заплака с моите очи
и вече ще съм тиха... Обещавам!
С пробито сърце ще погаля безкрая ти,
ще поседна на дъното, за да забравя.
© Стеляна All rights reserved.
