Странна орис
Хората така странно сме орисани,
все да търсим нея - Любовта, Голямата,
крехка като лъч, като стомна писана,
дето и най-страшната жажда утолява.
Будни все във нощите - нея да сънуваме,
като язва-рана в сърце да я носим.
Сами да повярваме, че не съществуваме,
ако миг поне тя не ни докосне.
Цял живот да гоним чувството незримо
към Жената Истинска и Мъжа Единствен.
Все да се оглеждаме за тази половина,
дето на душата ни ще придава смисъл.
Има ли я, няма ли - Бог единствен знае.
Молим му се, питаме, чакаме знак свише.
Любовта, Голямата, може би мечта е...
Спрем ли да я искаме - спираме да дишаме.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
Хубаво!
