Стрелата и дивеча
Залутах се в селóто като сляп –
бях срещнал вече моята изгора:
към фурната, когато вадят хляб,
жена се бе запътила през двора.
Очите ми залепнаха натам
(поседнал бях за малко на перваза)
и бях готов за топлата ú длан
след нея във лехите да нагазя.
Закотвих се и всеки божи ден,
очаквах я отново да премине,
от щастие преливах окрилен,
щом зърнех само шала ú копринен.
Източила бе гъвкавия стан
на прасковата зряла с аромата.
Гърдите ú – две дини от бостан!
Нагазил го, аз търсех си белята.
И треска ме тресе, като на лов,
със пушката, застанал на пусия –
сърната беше моята любов,
преследването бе ми орисия.
Ще бяга тя до онзи миг, до там,
където ще се слеят двата пътя.
В градината разлистена Адам
до Ева, обладал я, ще пристъпя.
© Иван Христов All rights reserved.
