Стремеж
Планините, някак гордо извисени,
носят си величествено бремето.
Но понякога и те са победени
от капризите на времето.
Приятелите, като планините
с клоните си пазят ни от бури.
Нанесени по тялото ни синините...
болят от непредвидими удари.
И падаме, и ставаме по стръмното,
от подадена ръка подкрепяни.
Губим се... и страшно е във тъмното,
щом силите ни вече са изчерпани.
Тогава осъзнаваш, че си вече сам.
И трябва да пришпориш сетни сили.
Усещаш, някъде, високо той е там...
върхът на твоите усилия.
Въргаляш се в прегръдки с вихъра,
попадаш в тишината на въздушна яма.
И внезапно разгадаваш знаците на шифъра-
че горе, на върха, приятел няма!
© Теодора Атанасова All rights reserved.
The work is a contestant:
