Стрък сред пустошта
Малко е тъжна и тази история:
път калдъръмен, над него – небе,
схлупени къщи, увиснал прозорец,
с шепите времето само гребе.
Някъде – спретната, малка градина,
а пък отсреща – обрасла с трева.
Селото чака до днес да заминат
живите хора, склонило глава.
Колко усмивки са тука погребани…
Бистро, поточето помни деца.
Кретат край него две старчета дребни,
въдици хвърлят, а вадят слънца.
Късно по вечер те, скътали улова,
вдигат ракията и се тешат.
Бяла, луната, зад облак притулена,
свито поглежда към техния свят.
Още крепи се в ръце костеливи,
в плетка на баба и в скърцащ чекрък,
и от земята, щом ражда за живите
сред пустошта най-зеления стрък.
© Ани Монева All rights reserved.
