Пътека горска, снежно одеяло,
проблясват слънчеви лъчи.
Тишина, която само ромон на поток руши.
Сенки синкаво игриви,
в стъпките на някого в снега,
спомен скъп навяват ми за дядо,
теглещ ме със дървена шейна.
В детство романтично пренесох се за миг
и спомена превърнах в този кратък стих.
Театрална сцена с бяло,
в планината господ сътвори,
и актьорите сме в нея
стъпките на някого,
и аз, и ти.
© Климентин Чернев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
