Смълчана, уплашена
пред олтара заставам.
В ръцете ми –
мъртви цветя.
Порти древни Тишината отваря.
По скулите бавно плува сълза.
Тиха и бяла
аз коленича.
В косите ми пепел от рози блести.
Олтарът изчезва.
Олтарът го няма.
На пода прекършена обич лежи.
© Мариела Георгиева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
anonimapokrifoff
Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
