Свещ за благодарност
За някакъв нищожен миг,
представата ми - да те няма,
крещи за теб с неистов вик,
от мъка, болка, и от жажда.
Тогава силата ми мъжка,
топѝ се като свещ за помен,
и много бавно се превръщам,
във дим погребал своя огън...
Но знам, че в пепелта се ровил,
намирах тихата жарава,
и в черни дни се Богу молих,
за време - дълго да изгарям.
Че още ми е твърде рано,
да бъда трижди звук камбанен,
и искам да съм твое рамо,
преди пред портите Петрови, канен...
Аз цял живот живея с липси,
и свикнах да търпя стоически.
Макар в душа с апокалипсис,
спасих героя си лирически.
И той с ръка, гърди кръстоса,
подвѝл коляно пред олтара,
а в другата е стиснал восък,
и ва̀е свещ, че си му дар...
©тихопат.
Данаил Антонов
21.01.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
