Светлината
Тя ходи много бавно по ръцете ми.
Погалва ги, усетила умората.
Изпъва нежно сбръчканата кожа
и я затопля с мънички целувки.
Тя спира по лицето ми, умислено.
Погалва го.
Кръвта му се завръща.
Докосва бръчиците под очите
И те се разтопяват на мига.
Вълшебна светлина.
Описва в спомени
най-дългия от всички дни на лятото.
Акумулирам нейната енергия,
все по-оскъдна, все по-ненадейна.
Поглъщам я отчаяно и жадно.
Стопявам светлата неуловимост
и я превръщам в кюлчета надежда,
да бъде дълго светло във душата ми.
Да бъда аз самата озарена.
Отвън, на прага вече чака зимата
пред цялата си свита дълги нощи.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
