Светове
Tъгата ми е мъничко човечна.
Само мъничко, така, напук.
Но сякаш, че е някак вечна...
сякаш, че и мен ме няма тук.
И усмивката ми, малко тъжна.
Само мъничко, така, без звук.
Сякаш някак си далечна,
сякаш, че я няма тук...
Измислица съм, жалка и нелепа.
Открадната от вечни, смислени неща.
Недомислице човешка, живей
във мойта тиха суета!
Тъгата ми е по божествено красива,
само мъничко, така, напук.
Сякаш бавно, нежно си отива...
сякаш, че ще бъде вечно тук.
И усмивката ми странно причудлива,
създадена от някой чужд и друг,
в тоя пъстър свят е малко сива,
сякаш, че не е от тук...
© Свобода All rights reserved.
