Светът е жито, тъй ронлив,
намокрен в сухи класове,
увяхващи под полъх сив
на съхнещите светове.
Които бавно в мен разливат
струята на капещото детство,
смехът и плачът пак се сливат
в стъбло от спомени с вълшебство.
На стар косач със сърп в ръка,
с размах като на ято птици,
в болезнената бързина,
посичащ огнено езиците.
На зреещите жълти свещи,
разпръснати в полята гъсти,
там чувствах нощите горещи,
протривайки пшеница с пръсти.
© Димитър Димчев All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
