Светът ми се побира в книга
Светът ми се побира в книга
и в три мечти, и детска длан.
Додето погледът ми стига,
е хоризонтът – начертан.
Незримото, да стане зримо,
пред уморените очи.
Щом пиша, тук съм и ме има,
душата ми – врабец – гълчи,
и вдига до небето врява,
а аз човек съм – мълчалив.
Но трудно лудост помирявам,
с бездушие и делник сив.
И все съм камъче – ръбато
и плевел, никнал непосят.
Планета имам, на която
спокойно чудесата спят.
Светът ми – охлювна черупка,
полека нося го – на гръб.
Луна в гърдите мои тупка,
в душата – вятър, няма скръб.
А под стрехата дъжд заплака
и се полюшва вързан стих.
Елате, в своя сън, дочакан,
за вас звездичките свалих.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
