Свободата и Сантяго
И ето,
бърза изгревът.
И слънцето се вдига,
над всичките народи
под небето -
над танковете,
над Адил и над
Сантяго.
И облаците се протягат –
животът търси себе си
в разрухи.
Отърсва се животът
от прахта им –
от всичко бяло
на земята...
Отново
усмихнатият старец
пълни,
джобовете си
с шарени
бонбони.
Сантяго ще се смее
под небето -
там ,в своята
Венецуела.
Сантяго ще се смее,
напълнил бузите си
със бонбони.
А онзи старец
ще отмине...
И смеещата се жена
ще каже:
- Сантяго,чака те обядът!
Сантяго ще се смее
сякаш,
видял е близо
Свободата...
Не и ли свобода
да видиш,
че майка ти
усмихната те вика...
Животът
минал е край теб
и дал ти е
във шепата
бонбони?
Но днес
Сантяго е в Маями.
Избягало семейството
от Чавес,
или от нещо друго,
търсещо промяна
и нова свобода,
но в чужда,
някаква страна.
А майката...
я няма...
Да,
свободата...
Която
не може да е статуя,
Сантяго!
Не е и реч,
дори не дума.
И мисли си момчето:
“Свободата е
да видиш
майка си
и тя усмихната да те извика.
И старец някакъв
да спре
и да напълни
шепата ти със
бонбони..."
Свободата
и Сантяго...
И ето,
бърза залезът.
И слънцето се скрива,
от всичките народи
под небето -
от танковете,
от Адил и от
Сантяго.
Луна,
зад облаците
се протяга –
Животът
плаче
като старец,
останал без Адил
и без Сантяго...
И стискащ
в шепата си
няколко
бонбона...
Животът
тихо
си отива...
бърза изгревът.
И слънцето се вдига,
над всичките народи
под небето -
над танковете,
над Адил и над
Сантяго.
И облаците се протягат –
животът търси себе си
в разрухи.
Отърсва се животът
от прахта им –
от всичко бяло
на земята...
Отново
усмихнатият старец
пълни,
джобовете си
с шарени
бонбони.
Сантяго ще се смее
под небето -
там ,в своята
Венецуела.
Сантяго ще се смее,
напълнил бузите си
със бонбони.
А онзи старец
ще отмине...
И смеещата се жена
ще каже:
- Сантяго,чака те обядът!
Сантяго ще се смее
сякаш,
видял е близо
Свободата...
Не и ли свобода
да видиш,
че майка ти
усмихната те вика...
Животът
минал е край теб
и дал ти е
във шепата
бонбони?
Но днес
Сантяго е в Маями.
Избягало семейството
от Чавес,
или от нещо друго,
търсещо промяна
и нова свобода,
но в чужда,
някаква страна.
А майката...
я няма...
Да,
свободата...
Която
не може да е статуя,
Сантяго!
Не е и реч,
дори не дума.
И мисли си момчето:
“Свободата е
да видиш
майка си
и тя усмихната да те извика.
И старец някакъв
да спре
и да напълни
шепата ти със
бонбони..."
Свободата
и Сантяго...
И ето,
бърза залезът.
И слънцето се скрива,
от всичките народи
под небето -
от танковете,
от Адил и от
Сантяго.
Луна,
зад облаците
се протяга –
Животът
плаче
като старец,
останал без Адил
и без Сантяго...
И стискащ
в шепата си
няколко
бонбона...
Животът
тихо
си отива...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
