Свободата, Санчо...
Аз съм свършен човек. Аз съм мъртъв от няколко часа...
Имах холче и кухничка с много удобен диван.
Исках само да дремна до старата чамова маса,
а след туй да погледам живота на цветен екран.
Ала все не отварям очи и съмнение няма –
проживях си животеца, бял ден до днес не видял.
Ето, виждам сред облаци – махат ми татко и мама,
и по всичко личи, че в съня си ей тъй съм умрял.
Мойте две дъщери ще омесят бисквити и жито,
ще поплачат на гроба, ще тръгнат за вкъщи пеша...
А пък аз ще поема напът и света ще проскитам
без багаж и обувки – с едната си гола душа.
Ще прескоча в Париж, ще обходя за ден Калахари
и на къщата в село ще кацна под покрива крив,
много мъртъв... Погребан! Обаче така благодарен,
че за пръв път проглеждам, от живите двойно по-жив.
Не зад девет стени върху някакво жалко диванче,
с ежедневен маршрут и заключена здраво врата.
Ако знаеше дон Кихот, щеше да каже на Санчо –
свободата започва от първия час на смъртта.
© Ники Комедвенска All rights reserved.
