Сякаш ме обичаше
А в спомените – сякаш се обичахме,
Сякаш виждах твойте светли, пълни със живот очи,
и в мрака на нощта, безгрижни, смеехме се тихо,
щастливи в своя свят, от крехка светлина тъкачени.
Наивност ли бе, заблуда ли – не знам,
но сякаш се обичахме, както никой друг.
Дар, мечта – пленена, освободи ме ти,
за първи път усетих истинската свобода.
Свят различен, многостранен,
ти откри пред мен,
и може би ти беше, онзи свят мечтан,
от детството ми скъпоценен блян.
Вярвах, че ще ме поведеш надълбоко в красотата,
Сякаш ме обичаше, но може би сънят
бе само миг, илюзия – тъй кратък, тъй красив.
Счупени бяхме, странни, кривогледи,
но само заедно успяхме парчетата да сглобим.
Заблудена и страдаща, сега пилея сълзи,
над спомени – без ти да ги заслужиш.
Но понякога, о, понякога,
сякаш беше влюбен – и аз повярвах,
че светът ни е реален.
© Мария Тодорова All rights reserved.
