Събирам си парченцата...
Така и не успя да ме усмихнеш...
Опитваше се, знам, но не - уви.
И вярваше, че много ме обичаш,
а всъщност във заблуда беше ти.
За жалост, любовта ти бе окови,
които разраняваха до кръв
сърцето ми. Щастливата подкова
търкаляше се в прашния ми път.
Любов без обич има ли, кажи ми?
А обич без любов? Кажи сега!
Ти свикнал само бе да взимаш
и да обсебваш крехката душа.
Така и не усетих що е ласка
и мъжка нежност в силни две ръце.
А днес зад лицемерната ти маска
усещам само тяло без сърце.
Кога ли вече черните си мисли
под камък ще затрия от света...
Да вдъхна въздух и съвсем на чисто
да преоткрия свойта чистота.
Да си припомня светлата магия
на мислите, пропити с благослов.
Да се загубя в тайната стихия
на чудото, наречено Любов.
© Веси Василева All rights reserved.
Елина 
