Събуждане
По листите на времето все пиша...
онези свои неизпратени писма.
В просъница пак утрото въздиша
със спомени в напръхнала душа.
Щом в тъмното очите си отворя
светът е още сънен и красив
в усмивката на дъщеря ми,
макар и сън да е, но е щастлив...
... и чувам стъпките на обич
от кухнята със моите чехли,
как звънко пее със онази нежност
на дни отминали, но много скъпи.
Порязанче от време, а аз съм уморена.
Такова щастие не съществува...
Душата опната е тънка струна
и пее своята тиха песен онемяла...
Не искам да се будя. Пак заспивам.
Не ме будете, нека си сънувам, хора...
Да чувствам, колко съм щастлива,
ала сънят ми чезне със шума на двора.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
