Съдбоносният пикник
Облякла спортен новичък екип,
не бих излязла с годеник на пикник,
защото нямам програмиращ чип,
а друг да ме командва аз не свикнах.
Покани ме Станой на теферич,
в Балкана имал дървена барака.
Не му отказах (можех ли?), но хич
не ме влече да ходя в пущинака.
Какво да гледам толкоз - все скали
и някой дуга кръвожадна мечка.
- Със тебе в този рай не сме били! -
възторжен годеникът мой ми рече.
Избрах пола - по-дългичка все пак,
а блузката - с буфан, небесно синя.
Аз знам, че токче на перфектен крак
стои добре, но и без него минах.
Обух си маратонки с крив ищах
и мислех що за фея аз ще бъда.
В колата тъжно-мълчалива бях
и исках песимизма да пропъдя.
Станойчо беше съсредоточен,
по радиото пееше Ивана.
Дори, когато гледаше към мен,
аз чувствах, че оставам неразбрана.
Какво пък - ще похапнем, а и секс
навярно за десерт ще ми предложи!
Не може да остави точно днес
без ласки той перфектната ми кожа.
Но годеникът спря в едно дере –
не ставало нагоре все с колата.
"Оттук нататък драка ще дере
ръцете ми!" - пустосвах си съдбата.
Багажника отвори наш Станой
и кошница с провизии извади.
"И одеяло взел е! Все пак той
не е забравил, че сме двама млади!"
Капелата си сложих, че пече
и финната ми кожа ще припламне.
След туй свекървата ще ми рече,
че родственият корен е незнаен.
Поведе ме по стръмен горски път,
а аз го следвах с яд и мълчаливо.
"Ще изтърпя, но само този път!" -
като козле се канех янатливо.
И точно в този миг се спънах аз
на камък, търколил се отвисоко.
Наддадох вик с писклив и тънък глас,
а раната оказа се дълбока.
- Ах, миличка, защо не гледаш ти? -
към мен се спусна бързо годеникът.
Очаквах ласки... Той опропасти
със тези думи всичко. Ала пикът
на моите тежнения дойде,
когато заяви ми, че съм сляпа.
Но спря се той и, отнемай къде,
подаде ми да стана мъжка лапа.
Изправих се с коляно и със нос
от удара разбити - с кръв течаща.
- Ще продължим ли? - Ама че въпрос!!!
Не виждаш ли? - и с лава в мен бучаща
нахвърлих му се с поглед разярен,
а той виновно клепаше, горкия.
- Така ще си останеш стар ерген! -
почти проклех го и яда не криех.
Бараката не стигнахме. Разбрал,
че пикникът ни днес ще се отложи,
той метна на земята одеяло
и мен да седна нежно ме положи.
Не близнах нищо. Аз, че съм инат
да разбере е нужно господина!
Работи той във месокомбинат
и конкурира татко по сланина.
А преходите в този пущинак
заместват тренировките му в зала.
Щом иска, нека идва сам и пак,
но аз любов не бих му вече дала.
Надолу беше трудно – като филм
с виновно осъзнали се герои.
Жених не стана "скъпият любим".
Сама "шофирам" в трудните завои.
© Мария Панайотова All rights reserved.
