“Мигът на първата ви среща

                                                                              дали е в тебе още жив,

                                                                              и звънката ù реч гореща

                                                                              и детския ù смях игрив?.”

                                                                                      Некрасов

Още пазя спомен скъп,

как се влюбих в моя мъж.

Срещнахме се на купон,

в тих, провинциален дом.

Някой бегло запозна ни

и фотьойла завеща ни.

Сър ми нещо заговори

и дори реши да спори,

но смутена от душа,

не отварях аз уста,

че в младежките мечти

образ жив се въплъти.

Той усмихнал се щастливо

и признал си мълчаливо:

Тази хубава девица,

тази скромна гълъбица,

крехка кат ранена птица,

моя приказна кралица –

майка ще е най-добра

тя на моите деца.

Бяхме като вцепенени –

в мрежа сякаш уловени,

с погледи съвсем смутени,

но един за друг родени.

Влюбихме се изведнъж,

кат внезапен летен дъжд.

Първата червена роза,

тя не беше само поза –

израз чист на обичта

и поклон към верността.

А любовните писма,

нежни като синева,

сипеха се същ порой

все от този мой герой.

От случайната ни среща

разгоря се жар гореща

и сияйно запламтя

огънят на любовта.

Три години след това

се сдобихме с дъщеря,

а след още пет

и със хубав син напет.

Бол години от тогава

любовта не остарява

и до сетния ни час

вечно жива ще е в нас.

Тоз галантен джентълмен

бе като магнит за мен

и за мене досега

е единствен на света.

2003г.