Съжителство
понякога изглежда като чужд спомен нечий...
Повелявам да бъда щастлива и не е лошо.
Пропускам уличния хаос край ушите си.
Възвръщам босата си грация, с надежда
живее в мен тъга глуха, пасторално дивее
и си мисли, че на героя, на кумира прилича...
Все там стъпките й парят от падения лични,
все там тича - бряг спасителен, безкошмарен...
Знам пречистена навярно, някому е нужна
там, в струяща тюркоазена дискретност,
във която винаги и пак ще се оглеждам -
момичето бяло, родено в синева снажна
и в домашно огнище добро, с любов раждано...
© Мариола Томова All rights reserved.
предлагам една възможна редакция...