Сълзи на една жена

Снощи я видях насън —

в бяла рокля, без усмивка.

Стоеше тихо до прозорец,

като чужда, като сянка.

Ръцете и бяха ледени,

очите – две наранени тайни.

А сълзите и падаха бавно,

като дъжд по лист от тайга.

Сълзи на една жена –

не се чуват, но крещят.

Те не питат, не прощават –

просто капят и горят.

И когато ги разбереш,

вече няма път назад…

Сълзи на една жена –

това е краят на любовта.

Аз не я чух, когато трепереше,

не я държах, когато падна.

Бях мъж, но без сърце до нея,

бях буря, без да знам как руша.

Тя не поиска много —

само истина, само дом.

А аз и дадох самота

и съмнения под всеки звън.

Не е нужно да вика…

Достатъчно е да плаче.

Светът и рухва в тишина,

а ти стоиш… и нищо не значиш.

Пази сълзите и като злато,

не ги допускай да текат.

Защото всяка една от тях

е крачка… по-близо до „сбогом“.