Сълзи след стогодишен сън
СЪЛЗИ СЛЕД СТОГОДИШЕН СЪН
Невидим ли ще дойдеш пак,
когато спя – да ме целунеш?
Осъмва утрото във сняг,
попило нежността ти лунна.
Ти може би не си разбрал,
че на заспала се престорих.
Потъвах в топлия ти шал.
Но не посмях да проговоря.
И този миг – тъй съкровен,
назад едва ли ще се върне.
Достатъчно, че беше с мен –
в съня ми – и че те прегърнах.
И утре, ако позволиш,
ще те очаквам пак, любими –
със две сълзи да ме спасиш.
Защото са неповторими.
© Валентина Йотова All rights reserved.
