Сън
Три пъти тази нощ във съня си умирах,
три пъти като сянка в света се завръщах,
три пъти светлината дирех, но не намирах,
три пъти с безнадеждност аз се загръщах.
В шарени стомни надежда наливах,
ала без дъно стомните бяха,
сили последни в себе си сбирах
да укротя ветровете, дето в мене вилняха.
Три самодиви безплътни край мене сновяха,
три кръстопътя разплетоха
и във едно ги събраха.
Три пъти под мостове каменни
с мен се провираха,
пред бряг златно-сребърен после поспряха.
Брегът нежно светеше и топлеше мрака,
така ми се искаше да го прегърна,
ала с въздишка скръбна брегът отвърна:
Слаба е още, още е слаба твоята вяра,
страхът човешки така е зазидал
всичките твои вътрешни двери,
сърцето трябва, сърцето трябва да се отвори,
иначе как би могла да почувстваш,
щом всеки път Бог в тебе тихо говори?!...
© Татяна Борисова All rights reserved.
