Когато луната загребва като с черпак,
от нощния дъх на студения мрак,
и отново идва сънят,
и в тъмни комини заспал е денят.
Умората тежко и тежко поема ме в длан.
И поредната нощ превръща се в храм,
в който стоя и творя звезди,
в който излизам от света на беди.
А просто в ръцете си нося и стискам нощта,
топяща се в дима на свещта.
И отново с пореден опит да заспя,
и в съня на мечтите си отново да се отнеса.
© Стефан Станев All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
