Сън
СЪН
Плахо полунощ минава,
вън отдавна всичко спи,
тихо вятърът повява,
мракът гъст е – чак лепи.
Зимна нощ владее вън…
В късния безлунен час
чакам шепнещия сън,
в който ще сънувам нас.
Ще сънувам, че си моя,
че те вече заслужавам;
ще сънувам как в безброя
пълно щастие познавам.
Ще се радва в мен душата,
ще се чувствам – сякаш в рая,
ще цъфтят навред цветята…,
но сънят ще свърши, зная.
Щом събудя се от сън
и настъпи сутринта,
ще пристъпи от отвън
тъй позната самота!
Сива пустота ще властва
и край мен, и вътре в мен;
а тъгата ще нараства
с всеки миг, от цвят лишен.
Денем не намирам смисъл
в този свят – така нелеп…
Кой ли демон ме ориса
да съм толкоз влюбен в теб?!
Кой ли демон ме прокле
да не чувам нежен звън,
да живея в ад, докле
не потъна в светъл сън?!
Знам – в реалността жестока
аз за теб не съществувам;
щом пое към друг посока,
стига ми да те сънувам!
© Раммадан Л.К. All rights reserved.
