Сън
Ехтяха кладите на времето тревожно
и корабите ставаха на гробници.
Животът сменяше последната си кожа,
осиротял сред живите бунтовници.
Мълчаха паметните плочи безучастно
засипани от тонове предателства
и черен, като пъклен мрак, денят угасна
в зениците на моите приятели.
Бог други планове за хората кроеше
и дяволът размахваше навред камшик.
Завързана за идващият край висеше
една отчаяна камбана без език.
Катереше се времето по урви сини.
Часовникът задъхваше стрелките си.
Живяното дотук бе сянка на смокиня,
една сълза и белег от копито.
Сънувах конници с качулки от омраза,
разпънали света, като на кръст скован...
Преди петлите в тишината да нагазят –
събудих се с две дупки върху дланите.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
