Сънувах сън
Сънувах сън
Сънувах сън – ужасно терсенè.
В началото спокоен бе, гальовен,
а в края – със изтръпнало чене
се сепнах и усетих ококорен.
Сега ще го разкажа и на вас,
да видите, че хич не ми се свиди,
но няма да са смеете на глас
и ще помоля – никакви обиди...
Та... тръгнал бях по работа в града –
(захващам се понякога със много),
а в жегавата юлска мараня
човеци разни гледаха ме строго.
Обръщам се и що да видя там –
развява вятър стари некролози
в стена – голяма колкото екран,
с лица, заснети в най-различни пози.
Сред някой друг отколешен познат
дъхът ми изненадващо замира –
от лист един, в А4 формат,
портретът мой анфасно ме фиксира.
Ега ти! – чак пък тъй да съм красив?! –
това е алогично, невъзможно...
Нали Ален Делон е още жив,
защо ми стана някак си тревожно?
И сам се осъзнах – било е сън,
но аз ще ида там, за да погледна –
ми може пък различно да е вън
и мойта красота да е потребна...?!
© Росен Гъдев All rights reserved.
